„Имало едно време“… или по-точно:
„Скоро, съвсем скоро“… Не, не зная как да започна тази приказка.
„От както свят светува“…
Да, сетих се! Ще започна от там, от където всички приказки свършват – „…И заживели щастливо!“
Защото тази не е като всички останали. Или пък е точно като всички останали. Не зная, няма значение… Важното е, че това е нашата приказка!
Под светлините на сватбените фойерверки, под аплодисментите на гостите, очите на младите влюбени били изпълнени с щастие и надежда. Както всички влюбени и тези знаели, че най- прекрасното ги очаква – радостта от живота, щастието на мечтите, магията на любовта. Завинаги! За тях било достатъчно, че сърцата им танцуват в еднакъв ритъм. Вярвали, че щастието е заключено стабилно в горещата им прегръдка. И заживели щастливо!
Всеки ден бил радост за нашите герои. Помагали си, откривали, радвали се, пеели, танцували, пътували… А любовта ги правела по-добри. И по-силни. Защото любовта е магия и тя може да омагьосва хората. И когато те се обичат достатъчно силно, от тази магия се ражда едно прекрасно ново същество. Величествено, нали?
Но въпреки всичко прекрасно, при тези млади хора не се появила рожба. Изминали 2 години, откакто се венчали. Постепенно една малка, черна сянка започнала да пада над щастливото семейство. Все по-рядко се чувал смях, песните почти заглъхнали или ако се чували, то те били тъжни. Очите на момичето не блестели. Момчето страдало, но било силно и подкрепяло своето момиче. Тъгата се настанила в техния дом. Малко неща вече радвали семейството.
Тогава момичето решило, че най-добре ще е, ако вземе малко вещи със себе си и си тръгне. Само. Без своя любим. Искала да избяга, за да може момчето да срещне друго момиче, което да заобича силно и да си има дечица. Тя знаела, че ще й е много трудно. Навярно сърцето й щяло да се пръсне, но била сигурна, че така поне нейният любим ще открие щастието да има рожба. Събрало най-скъпите си вещи и решило да тръгне. През девет планини в десета. Или някъде под наем.
Но момчето разбрало какво е намислила неговата любима. Натъжило се. За нищо на света не би се разделил със своята съпруга! Та той я обичал повече от всичко… Да, копнеел за свои деца, но не искал да се разделя с любимата си. Никога! Бил решен да я спре.
Тогава той хванал ръката й. Такава сила се вляла в момичето! Магията на любовта не била изчезнала! Не всичко било изгубено! Момичето разбрало, че трябва да остане до своя съпруг. Магията на любовта се случвала, когато са заедно.
И така, рамо до рамо, започнали да търсят знахар, който да им каже, защо от тяхната любов не се ражда дете. Вървели дълго, по стръмни пътеки и разпитвали хората, дали знаят къде е Знахарят. Всеки показвал различна посока. Спирали двамата влюбени пред много врати, много хора се представяли за знахари, но никой не успял да им помогне. Момчето и момичето се уморили. Минала още една година, а те все още не знаели как да го намерят. И когато веднъж спрели на прашния път да си отпочинат и изгубили всякаква надежда, че ще успеят да го намерят, покрай тях минала една старица. Погледнала ги и веднага разбрала, че сърцата им са целите в рани. Спряла до тях и им казала:
– Не се отчайвайте, деца! Пътят, по който сте поели е труден и дълъг. Малцина са тези, които са успели да намерят това, за което са тръгнали. Най-важното, което трябва да запомните е, че трябва да се държите здраво за ръка. Когато единият от вас падне, другият трябва да му помогне; когато единият изгуби сили, другият трябва да му даде. Само така ще намерите Знахаря. И помнете: Господ ви е отредил щастие, но преди това трябва да научите още уроци, трябва да бъдете готови.
Изправили се двамата герои и с нови сили продължили по пътя си. Държали здраво ръцете си, както ги посъветвала старицата. Така силата им станала още по-голяма. И наистина, не след дълго били пред портите на Знахаря. Поканил ги той да влязат, изслушал ги и им казал:
– Не, аз не мога да ви помогна. Щом успяхте да стигнете до тук, значи магията на любовта съществува. Повече от това не мога да направя. Намерете Човека, на който Господ е подарил ръката Си. И помнете – любовта ви доведе тук, а вярата ще ви отведе там! На добър час!
Не останала вече надежда. Момчето и момичето били съкрушени. Знахарят не могъл да помогне! А къде да търсят Човека, на който Господ е подарил ръката Си? Накъде да тръгнат сега? Толкова много години се скитали по каменисти пътища! Сърцата им били уморени, очите им били пресъхнали. Не виждали нашите герои път пред себе си. Прегърнали се, въздъхнали и поели обратно към дома.
Обратният път бил кратък. Отнело им само няколко часа, за да се приберат. Малко преди да стигнат къщичката си, те спрели да отдъхнат до едно сиропиталище. И двамата се загледали в бедните дечица. Колко много мъка ги свързвала тях! Когато пристигнали, умората ги надвила и те заспали. Тъжни, с разбити сърца, но все така прегърнати.
На следващата заран, момичето се събудило рано. За първи път, от толкова години, в очите й блестяла една малка искрица. За първи път, от толкова години, момичето си тананикало някаква песничка. Но какво се било случило с нея? Тя бързо приготвила закуската, целунала съпруга си и му разказала, какво е причината за нейната радост:
– Никой не ни каза, защо нямаме рожба. Никой не може да ни помогне. Затова трябва да си помогнем сами. Да отидем в онова старо сиропиталище и да вземем детенце от там! Ще го гледаме, ще го обичаме, ще се грижим за него! Нищо, че го е родила друга жена, аз ще стана негова майка, а ти негов баща. Съгласен ли си?
– Съгласен съм, разбира се! Да тръгваме незабавно!
И така окрилени от нова надежда, двамата бързали да прегърнат детето си. Веднага щом пристигнали в сиропиталището, директорката (студена и безсърдечна жена), казала на семейството, че за да им даде дете, ще трябва да преминат през няколко изпитания. Колко страшно прозвучало това! Нима всички усилия, които положиха, всички препятствия, през които преминаха не са достатъчни? Какво още трябва да направят? … „…Любовта ви доведе тук, а вярата ще ви отведе там…“ – звучали думите на Знахаря. Решени да успеят, момчето и момичето не се отказали.
Почти били преминали през всички изпитания, които поставила злата Директорка, когато един ден случайна среща събрала момичето и старицата, която преди време им помогнала да открият пътя. С добрина и топлина разказала на момичето, че отвъд горичката живее човек, на когото Господ подарил ръката Си. Сякаш гръм паднал върху момичето. Тя си спомнила думите на Знахаря. Толкова отдавна било… А той живеел толкова близо! Сега накъде? Била объркана! Когато вечерта момчето се прибрало, момичето разказало всичко за срещата със старицата. И двамата били объркани, но решили, че искат да вземат дете от сиропиталището, но също и, че трябва да се запознаят и с Човека, на когото Господ е подарил ръката Си. Речено – сторено.
На следващата сутрин, момчето и момичето тръгнали през горичката. Не след дълго били пред портата на Човека. Потропали плахо. Вече не се надявали на нищо. Много пъти се разочаровали, много пъти се надявали, вече сили не им останали. Но щом вратата се отворила, те видели Човека. Поканил ги да влязат, да поговорят. Той имал толкова топъл поглед и момичето веднага разбрало, че този човек ще им помогне. „…вярата ще ви отведе там…“ – отново проехтели в ушите й тези думи. Разказало всичко – за Знахаря, за всички, които се представяли за знахари, за старицата, за директорката… Сълзите бликали от очите на момичето. Човекът, на когото Господ е подарил ръката Си, я погледнал топло, окуражил я и рекъл:
– Бъди търпелива!
Колко много сили дал този Човек. С една дума, с един поглед започнал да лекува раните в сърцето на момичето. Но настина трябвало време. Давал Човекът с ръката на Господ различни билки, лекарства.
Минали години. Дете не се появявало. Човекът с ръката на Господ не позволявал на момчето и момичето да се отчайват. Вдъхвал им толкова много вяра и сили, че те двамата не се предали.
Докато един ден Човекът се обърнал към момичето и момчето и рекъл:
– Аз свърших своята работа. В теб, мило момиче, разцъфва не един, а цели два живота. Това е наградата за твоето търпение. Бъдете щастливи!
Какво може да се напише тук? Колко били щастливи момчето и момичето? Колко били радостни? Не, звучи глупаво. Това, което се случило в сърцата им е повече от всичко най-вълшебно в света! Отново знаели, че всичко прекрасно ги очаква – радостта от живота, щастието на мечтите, магията на любовта. Завинаги! Този път за четирима!
А злата Директорка на сиропиталището никога повече не се обадила, въпреки че момчето и момичето преминали през всички изпитания, на които тя ги подложила.
Тук завършва тази историйка. Тук започва и най-прекрасната ПРИКАЗКА, написана от Човека, на когото Господ е подарил ръката Си – д-р Йосиф Димитров. Приказката, в която до момчето и момичето греят две слънца; приказката, в която малки ръчички и светли очички дават радост и надежда; най-вълшебната приказка…
Но нея няма да ви я разказвам днес.
Весела Мацурева